НАГРАДА „БОГДАН БОГДАНОВ“ 2022
Журито на Наградата за хуманитаристика в памет на професор Богдан Богданов присъжда голямата награда за 2022 г. на проф. д. ф. н. Цочо Христов Бояджиев.
- За неговия неоценим принос към науката с оригиналните му изследвания по история на античната, средновековната и ренесансовата философия и по културна антропология на средновековието, намерили широко признание в нашата страна и в чужбина.
- За дългогодишното му ярко присъствие в университетското образование по философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и НБУ и особено за изучаването на средновековна философия в българските университети.
- За огромната по обем и образцова като качество преводаческа работа. На проф. Бояджиев дължим преводите на български език на произведения на велики философи като Платон, Аристотел, Плотин, Августин, Бонавентура, Майстер Екхарт, Тома от Аквино, Джовани Пико делла Мирандола, Марсилио Фичино, Мартин Хайдегер и много много други.
- За неуморната му работа за формиране и поддържане на жива философска общност у нас. Проф. Бояджиев е подготвил голям брой докторанти и около него с годините се създаде плодотворна изследователска школа. Проф. Бояджиев е инициатор и главен организатор на ежегодните научни семинари в Гьолечица и Елена. Той е съосновател е на Европейското докторантско училище по антична и средновековна философия както и на издателските поредици Bibliotheca Christiana, и Семинар – 333.
- За постиженията му в областта на поезията, намерили топъл прием и получили висока оценка от българската публика.
- За постиженията му в областта на фотография, утвърдили го като една от най-ярките и уважавани фигури в съвременното българско фотографско изкуство както и за новаторското начинание по създаването на оригинална философия на фотографията.
Цялото научно и художествено творчество на проф. Цочо Бояджиев представлява ценен принос към реализирането и утвърждаването на онзи хуманистичен идеал, който се олицетворява от личността на проф. Богданов.
Слово на професор Бояджиев:
Разбира се, най-напред бих искал да изкажа искрената си благодарност за присъдената ми престижна награда. За мен тя има особено висока стойност, доколкото е на името на един от най-значимите интелектуалци на нашето времеБлагодарен съм за признанието на стореното от мен, но и за снизхождението относно допуснатите от мен грешки и недомислици. Има обаче нещо тъжно в получаването на отличие на името на някого, с когото те е свързвало взаимно уважение и – лаская се да го мисля – приятелство. Приятелство, което не беше затворено в тесните рамки на личните взаимоотношения, а и такова, което утвърди връзките между академичните дисциплини. В края на 70-те години на миналия век, когато като аспирант изучавах т.нар. мъртви езици, философията и филологиите, най-вече класическата, се отнасяха помежду си с едно особено високомерие. Филолозите не приемаха на сериозно изследвания, които не се опираха на конкретен езиков анализ на текста, а философите осъждаха буквализма на филологическите изследвания и неспособността на техните автори да навлязат в дебрите на философския дискурс. Това взаимно недоверие беше облечено в одеждите на хладната учтивост. Когато бях представен на проф. Руска Гандева като частен ученик на доц. Зорка Попова, тя каза буквално: „Е, Вие латински няма да научите, но ще можете да правите някои по-елементарни справки.” Самият Богдан не спестяваше язвителни бележки относно научната пригодност на философите. Нещата се промениха, когато бях посочен за научен редактор на втория том на Платоновите диалози. Разговорите ни относно някои трудни пасажи изглежда го убедиха, че и философът е способен да анализира конкретно и езиково компетентно старогръцкия текст. В резултат от това за третия том ми бе доверен преводът на един от най-важните Платонови диалози, „Парменид”, създаден беше интердисциплинарен неформален Платонов семинар и така беше срината стената на взаимното недоверие.
Доброжелателното отношение правеше продуктивни и разминаванията ни в интерпретацията на един или друг проблем. Богдан беше въздържан относно хипотезата за неписаното учение на Платон, особено популярна в онези години, на която пък аз бях горещ привърженик. Той разбираше диалогичността далеч по-условно от мен, който се опитвах да дам възможно най-точната и изчерпателна дефиниция за тази форма на философстване. И двамата бяхме убедени обаче, че философията е не абстрактно умуване върху отвлечени предмети, а животоразбиране, самият даден в логоса живот, поради което и философската терминология е изнедрена от стихията на обикновената простонародна реч, поради което адекватната интерпретация предполага потапяне в тази жива, подвижна и пластична словесност.
С Богдан ме свърза и едно дръзко начинание – създаването на НБУ. Бях сред инициаторите на този градеж. Когато Богдан ме запозна с идеята си и ме покани сред учредителите, го попитах защо не се опитаме да реформираме стария университет. Неговият проект беше за наистина нов университет и затова по-разумно беше да си спестим противоборството със старите структури и стереотипи. Такъв отговор получих на въпроса си. Богдан реализира този проект. До голяма степен НБУ е университетът на професор Богдан Богданов. Години наред преподавах в различни негови департаменти. Обичам този университет – той е донякъде и моя рожба. Зная и достойнствата, и недостатъците му. И едните и другите носят знака на Богдан. Който е видим в тази кратка история, с която и ще завърша. Гостува тюбингенският професор Томас Слесак. Богдан обяснява уредбата на НБУ. Гостът е впечатлен. Много добре е подредено всичко, казва той. Не се сдържам и подхвърлям: Прекалено добре. Богдан се замисля и отвръща: Прав си. Трябва да организираме малко безредие.
